Слово за откриването на академичната 2018/2019 година в НБУ
Виолета Дечева
Уважаеми господин Ректор,
Уважеми членове на Настоятелството на НБУ,
Уважаеми колеги,
Скъпи студенти,
Имам честта да се обърна към Вас в един чудесен, празничен ден – в деня на откриването на новата академична година. Да, това е празник. Не е като този на Буквите, на Будителите или на Независимостта например, записани в официалния празничен календар на Република България. Но е със същата степен на важност, защото е вътрешно присъщ на държавата на знанието, която инак наричаме Университет. В нея знанието се пази и пренася като общо благо през времето. Без тази институция, която има своите празници и своите закони, е трудно да си представим модерната държава.
Празникът е откъсване от всекидневния ред. В него има красива екстатика. Тя отключва дълбоко вълнение, идващо от силното усещане за принадлежност към един висок ред, към един висок свод, под който минава всекидневното. То е усещането за пристъпването в един церемониал, който в своята красива, тържествена форма вписва символно ценностите ни – тоест важните за нашето съществуване в тази академична общност понятия и неща, – за да ни даде шанса после да се върнем към обичайните си занимания във всекидневието по-силни и по-сигурни в тяхната значимост. Защото вече ще сме препотвърдили, ще сме се съгласили в празнуването, че тези понятия и неща ни свързват, събират ни в общност. Днес при-общаваме новите студенти към нея и ми се иска да поговорим за някои неща, които според мен са особено важни.
Разнообразието. То е ценност, назована в девиза на Нов български университет. Ще го видите изписан навсякъде. Какво значи обаче разнообразие? Да, то е способността човек да държи заедно, в една картина, разни-образи, различни визии за себе си, за света. Но в основата на тази способност седи също огромното усилие да се удържат различията между тези визии. По друг начин казано, това е способността да съхраняваш границите на собствената си идентичност, заедно с другите, които също съхраняват своите. То е способността да бъдеш, да си себе си, докато съществуваш заедно с различните от теб, с другите, дори с чуждите, с непознатите. Всеки ден. Трудна работа. Винаги е било трудна работа удържането на разно-образието, което Нов български университет е избрал за своя основна опора. А днес защитата му изглежда особено трудна в свят, в който отново чуждостта и другостта изплуваха като заплаха. Нов български университет е избрал да върши тази трудна работа всеки ден. Отстоявайки я в своите територии със своите студенти, университетът на практика я съхранява за обществото.
Връзката между университета и обществото ми се струва особено важна днес. Говоря именно за нея, защото сякаш все повече забравяме, че модерният университет отдавна не е ограден като средновековен град от обществото, а със своето знание и памет е длъжен да му помага да решава кризите и проблемите си.
Нов български университет отстоява различността, защитавайки идентичността на всеки и достойнството на човека като ценност по различен начин от другите университети. Прави го не само като преподава на своите студенти знанията и опита на науките, коите те са избрали да изучават тук, но и като ги обучава заедно с това на изкуства. И аз като човек, който не си представя свят без изкуство, който цял живот се занимава с теория и история на театъра, който живее с изкуствата, ще кажа днес леко патетично (и защо не? на празника този патос, тази страст на говоренето му отива!), че именно обучавайки на изкуства, Нов български университет е избрал най-добрия начин да развива у своите студенти – а по този начин също и в обществото – способността човек да отстоява себе си, но и да цени другия.
Защото обучението в изкуствата, убедена съм, трябва да дава много повече от това човек да научи просто правилата за това как се прави театър или кино. Предаването на знания и опит, създаването, съществуването чрез изкуствата на територията на НБУ дава възможност на всеки студент да (си) зададе трудните въпроси за собственото си съществуване. Защото да, изкуствата разширяват света ни, пренасят опит. Но те правят и друго: утешават ни, помагат ни да преживеем несъгласията си и разминаванията си с реалностите на света, в който живеем.
Въображаемите фигури от сцената, книгите, екрана, визуалните изкуства и прочие ни помагат в трудната работа човек да се изправи пред самия себе си и простичко да пита „Кой съм аз? Какво искам за себе си? В какъв свят искам да живея?“. Те ни помагат да изпитваме границите на своите разбирания за лудост и нормалност, за справедливо и несправедливо, за истина и илюзия. Благодарение и на изкуствата ние „Не се боим от разнообразието“. Няма друг университет в България, където човек може да учи музика, театър, танц, визуални искуства, кино, архитектура, литература.
Снимки Виктор Викторов
Налага се все повече убеждението, че поддържането на изкуствата е икономически неразумно и технически ненужно, защото в дигиталната ера всеки със смартфон и компютър е творец. Новите медийни формати и социалните мрежи създадаха усещането, което лесно изтри убеждението, че литературата например също е изкуство. Или че за да си актьор, е нужно нещо повече от това да застанеш пред камерата. Ние всички играем, но не всички сме актьори. Всички пишем, но не всички сме писатели. И не защото сме лишени от творчески импулс или защото го правим зле. Напротив. Но знанието за литературата, за театъра, за музиката и прочие изкуства ни приобщава към предаването през времето на онова, което в Античността са наричали техне и са разбирали и като практическо знание за правене на нещо, и като наука, но и като специално знание, подредба, което лежи в основата на създаването на изкуството. Приобщаването към предаваното през времето знание и опит за изкуствата създава нещо изключително важно – усет за форма. Разбира се, че той може да се придобие не само в университет. Но само университетът може да гарантира неговото съхранение и пре-даване през времето и така да осигури в обществото условия за създаване на изкуство. Може да възпитава вкус и способност да формираш, но и да цениш формата, тоест изкуството като особено важен поглед към света.
Защото изкуствата ни показват нас самите и света, в който съществуваме, по най-малко очаквания начин. Достатъчно е само да погледнем към прочутите розови „Чадъри“ на Кристо, към неговите „Порти“ в Ню Йорк или към последната му работа в Лондон „Мастаба“.
Изкуствата работят с въображението и паметта. Представете си общество, което е загубило паметта и въображението си! Иначе казано, изкуствата могат също като Хорацио да разказват истории – като тази за Хамлет и Дания. Защото без тях „останалото е мълчание“. Тази година например и шестте романа, които са номинирани за литературната награда на Германия, разказват истории от ХХ век. Може да се каже и така: театърът, литературата, изкуствата измислят истории, въобразяват светове и за да помнят. А ние сякаш все повече губим памет. Няма памет не само за комунизма, но дори за студентските бунтове от 68-ма, която тази година празнувахме. Залагаме на къси позиции. Затова колкото и да изглежда парадоксално, повече от всякога имаме нужда да пазим територията на изкуствата. Те може и да не ни дадат входа към „истината“, но има шанс да ни да окрият някаква тайна, да ни
отворят очите за нещо, което инак никога няма да видим, никога няма да разберем за себе си и за света, в който живеем.
Затова Хамлет организира прочутата „Мишеловка“. Театърът е за него начин да открие „тайната“ за това как може да убиеш брат си, начин е да разбере истината. Но също е и път към обяснението на онези неща „по земята и небето… Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала“ (1 действие, 5 сцена). Неговата игра на лудост за зрителя винаги е възможност да осъзнае границите на и между реалностите, въображаеми или не. Хамлет, Електра, Дон Жуан, госпожица Юлия или хоровите фигури на сцената са наша опора в търсенето на отговори на въпроса „кои сме ние?“. Карат ни да питаме къде минават границите между фикцията и реалността. Между лудостта и нормата. Особено в свят, в който те са все по-трудно уловими.
Институционалната подкрепа за изкуствата, която осигурява НБУ, е особено важна за българското общество. Те впрочем винаги са грижа на онези, които в българската традиция се наричат по-често интелигенция, отколкото интелектуалци. Възрожденският елит на България например добре е знаел колко важно е значението на театъра за интегрирането на българската култура в европейската. И то преди да е имало изобщо българска държава и български университет. През 1856 г. Кръстьо Пишурка поставя „Велизарий“, преработка по Траудшен, в Лом. Пишурка е бил изключително образован човек. Ломският учител организирал първото представление с актьори, сцена и завеса и така се опитал да създаде и театър, и публика, но също и конвенция, в която българинът да се научи да разграничава естетическото от неестетическото пространство. Опитал се също да научи местната власт, че за изкуството се плаща. Че то е институция, която трябва финансово да се подкрепя. Ломският кмет обаче отказал да плати петте гроша вход, които учениците на Кръстьо Пишурка му поискали, и разгневен се заканил, че това ще е последното представление в Лом. Речено – сторено. Последното било. Изпратил Пишурка във Видинския затвор за три месеца. Сериозен човек. Изпълнил заканата си. Властта по времето на комунизма прави точно обратното на ломския кмет – плаща щедро за изкуствата, за да ги използва идеологически. Днес обаче за българското общество сякаш е по-трудно от всякога да избере дали да следва ломския кмет или образованите си хора като Кръстьо Пишурка. Трудно е да се осъзнае защо имаме нужда от въображението и паметта, които носят изкуствата. И затова е още по-важно това, което прави Нов български университет: да предава знанието и опита, които носят изкуствата и да създава най-важното – среда, в която е възможно да се развиват.
Благодарение на фината и невидима работа на изкуствата възможността всеки от нас да осъзнава границите на собствената си индивидуалност, да удържа собственото си достойнство и това на другия е по-голяма. Казвам възможност. Но е много важно благодарение на изкуствата да пазим тази безценна възможност. И тук се сещам за моя любима сцена от 3-то действие в „Хамлет“. В нея студентът от Витенберг – Хамлет, пита един от двамата си приятели от детинство – Гилденстерн: „Ще ни посвирите ли на тази флейта?“ А той удивено му отвръща: „Не умея, господарю. (…)
…аз просто нямам понятие как се свири на нея. (…) Не владея това изкуство“. Тогава Хамлет му казва:
„Така. Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, сякаш познавате всички дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. А в тази малка цев има много музика, прекрасен глас, но вие не можете да я накарате да проговори. Хиляди дяволи, мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен“ (Превод В. Петров).
Скъпи студенти,
пожелавам Ви заедно с всички знания, които, убедена съм, ще отнесете в края на академичната 2018/19 година от Нов български университет, да откриете тук силата на изкуствата, тоест себе си чрез тях!
И тогава ще ви е по-лесно, особено когато напуснете университета, да не позволявате да свирят на вас. Но и да цените достойнството на онези, които са различни от вас. На добър час на всички през академичната 2018/2019 година!
Снимки Виктор Викторов
