Награда "Богдан Богданов"

Литературният историк и актуалното: за един продължаващ интелектуален диалог

Йордан Ефтимов

Йордан Ефтимов (1971) е доцент доктор към департамент „Нова българистика”, НБУ; поет, литературен изследовател и критик. Автор на монографиите „Божествената математика: Тревожната хетероклитност на българския символизъм” (Просвета, 2012), „Поетика на съгласието и несъгласието: Българската литература от 50-те до 90-те години на XX век и идеологията” (НБУ, 2013). Най-новата му стихосбирка е „Доказани теории, окончателни експерименти” (Смол стейшънс прес, 2018).

Уважаеми г-н Председател на Настоятелството на НБУ,
Уважаеми членове на Настоятелството,
Скъпи колеги,

Присъстваме на едва втората церемония по връчването на една национална награда за хуманитаристика. Награда, в чийто статут се казва, че се присъжда на лица, които пресъздават и популяризират идеите, споделяни от проф. Богдан Богданов, и че е за постижения в български контекст. Затова, когато мислех за своето слово, аз се придържах не само към представата си за постиженията на проф. Михаил Неделчев, но и към представата си за идеите на патрона на наградата. Мислех си за това, че двамата са почти връстници и че в много отношения са съмишленици.
Свързва ги например критичното отношение към научния дискурс – зад него потенциално се крие ученото незнание. По повод новите стандарти за цитиране в научните статии у нас само преди седмица Михаил Неделчев ми каза: „Не им харесвам кръглите скоби – с фамилия, година и страница вътре – загрозяват ми текста“. Ако изобщо се цитира – под линия. Накърнявало се естетическото му чувство. В научен по същество текст! Но така правеше и проф. Богданов. Когато на семинара „Науката – разбирана и правена“ някой си послужеше с етикет – име, школа – беше посрещан като беглец от собствена позиция. А друг съмишленик на Богданов и Неделчев в съпротивата срещу сциентичното скудоумие – изкуствоведът Ангел Ангелов, – дори написа текст, в който имаше една-единствена бележка, обясняваща защо се отказва от писането на бележки и позоваване. При това в тази критика има две съставки – неудоволствието от симулацията на наука чрез формални белези като бележките и несъгласието научният текст да не е подчинен на същите белези на хармонизираност и стремеж към словесно съвършенство, на които се подчинява художествената литература.

Михаил Неделчев и Богдан Богданов са свързани изобщо от разбирането си за текста. То е малко като будистката махаяна, „широкия път“ – текстът като метафора за различни видове човешко протичане. Свързва ги и класическият идеал за реторическа работа над собствения текст. Не е тайна, че проф. Богданов обичаше да се разхожда с по-млади от него колеги и приятели в Борисовата градина. Перипатетик на дело, той развиваше цели критически пледоарии по време на тези разходки. При една от тях той направо каза на събеседника, който се оказах аз, че близо до идеала му за български публичен интелектуалец е тъкмо Михаил Неделчев. Скоро след това се захванах с организирането на том в чест на 60-годишнината на Михаил Неделчев. Сред няколкото души, които поканих да направят свои портрети на юбиляря, бе проф. Богданов. В текста, който излезе в първата част на двутомника „Литературни култури и социални митове“, за Неделчев се казваше:

Почеркът му се познава по необичайната свързаност в дълги, отлично свързани фрази, в подвижни, послушни към цялото по-малки единства, музикална, пълна реч на отчленени единици и организирани множества. Михаил Неделчев практикува старото излято слово на българската литература, загрижено за този, който го разбира. Той е винаги конкретен и винаги тук. (…) Говори разбрано не от почит към традиционния стилистически идеал, а защото слушащите трябва да разберат, но и да се заемат с това, което се обсъжда. (…) Отливам в тази характеристика на почерка на Михаил Неделчев личните си идеали за слово, но, разбира се, и една поколенческа норма, в която двамата с него определено сме свързани.

Да, свързани са от теми, свързани са и от прочетеното. Свързва ги Юрий Лотман, свързва ги Ролан Барт, свързва ги Пол Рикьор, а в по-ново време Пиер Нора. Какво не ги свързва? Не ги свързва постоянната философичност на проф. Богданов, редом с която можем добре да откроим анекдотичният пример, даван от проф. Неделчев. Михаил Неделчев винаги тръгва от интересна и интересно разказана история, която звучи като за рубриката „Невероятно, но факт!“ на списание за съботна разтуха, но изведнъж тази история се оказва сърцевина за колективното преживяване, ключ към разбирането на социалното въображение, еманация на Историята. Затова не е странно, че на представянето на втория том Избрано на общия за Богданов и Неделчев учител проф. Никола Георгиев млад асистент от катедрата по теория на литературата се обърнал към проф. Неделчев след дългата му и развълнувана реч, изпъстрена с истории за взаимоотношенията на Никола Георгиев с Тончо Жечев, Атанас Славов, Мирослав Янакиев и други колеги: „Проф. Неделчев, винаги след Ваше участие си казвам, че анекдотите Ви трябва да се записват!“ „Какви анекдоти, би извикал Неделчев, това е самата литературна история!“
За един академичен човек е нормално да има свои изследователски теми и свои понятия – някои от които заети както са, други натъкмени и префасонирани, а трети новоизковани от самия него. Темите на Михаил Неделчев са широко известни – това са заниманията с поетика на града, с охудожествения бит, личността на поета и революционер Пейо Яворов, краевековната проблематика и проблема за прехода на епохите, трите големи български смехови култури в следосвобожденската епоха, културното пространство на любовта… Има и свои понятия – националния митопоетически текст, литературния персонализъм, социалните стилове, критическите сюжети, 1907-ма като Година на интелигентите, алтернативната жанрова система, културата на стоическата нормалност, поетовата воля за единствена книга, любовността и любовното… При някои от тези теми Михаил Неделчев влиза в явен или скрит диалог с Богдан Богданов. Например по темата за любовта – мислена в различни текстове на двамата в течение на години (сред преводите на Богданов е и елинистическият любовен роман „Дафнис и Хлоя“, сред запомнилите се прочути негови семинари – семинарът върху любовния дискурс, провеждал се в началото на 90-те години).
Михаил Неделчев винаги е държал на „въвлеченото литературознание“. Дори изкова такъв термин, за да обозначи необходимостта литературният историк да има в съзнанието си перспективата на настоящето на своята собствена епоха, а литературният критик – необходимостта от хоризонта на развиваните традиции. Тоест идеята, че литературният историк трябва да е и критик, както и критикът – и историк. И ако по отношение на първото проф. Неделчев настоява, че то е нещо като морално задължение на историка да бъде жаден за настоящето и да го боли от случващото се в неговото собствено време, то второто е просто забравяна понякога черта на професионализма на критика, която не е излишно да бъде припомняна.

Сред понятията на Михаил Неделчев е това за „лошата обозримост на литературата“. Какво стои зад него? Ами просто е – желанието да вижда и познава литературното настояще на широк фронт и едновременно в детайл. Желанието да знае какво мислят за литературата и каква литература правят в различни точки на българското.
Неделчев и Богданов са свързани и от самонагърбването си с ролята на културни строители. Може би тук е мястото да припомня, че преди да се нагърби с развитието на департамент „Нова българистика“ в НБУ и със създаването на нова Литературноисторическа школа, Михаил Неделчев е бил председател на Комисията по култура и медии в Народното събрание на Република България, един от строителите на съвременната българска държавност. Ще цитирам още един малък пасаж от текста за 60-годишнината на Неделчев. В него проф. Богданов твърди:

Тезата си за публичната личност Михаил Неделчев защищава на практика. Той е между малцината, които отстояват национална идея, непротивопоставена на европейския проект, сложна, реалистична, можеща да стане основа на самочувствието, без което влизането в съвременна Европа би протекло с проблеми.

Една от темите, които Богданов и Неделчев обсъждат с упование и не без страх, е темата за Европа тук, за българските европейски пространства и тяхното разширяване и свиване. На това е посветен впрочем най-новият текст на Михаил Неделчев, публикуван само преди седмица на страниците на вестник „К“: „Образи, визии, идеи за/на Европа у Ботев“. Във финала му се казва: „Очевидно в цялостната визия на Ботев Европа съвсем не е все още това най-добро място от възможните добри светове. (…) Но остава това място – потенциално и наше, българско, където се работи под революционен натиск в една дългосрочна перспектива за индивидуалната и общностната свобода на човека, където българите – макар и намиращи се в чужд национален гнет, макар и в една злачна периферия, отделени и маргинализирани, все пак са по-близо до зоната, мислеща за толерантност и взаиморазбиране между нациите и индивидите“.
Диалогът между двамата, който понякога е взаимно индуциране, друг път поучаване на малко по-младия от по-възрастния (разликата им е по-малко от две години), трети път спор, и какво ли още не, е пример за образцово интелектуално протичане. Затова и тази награда може да бъде видяна като продължение на този диалог.

Вашият коментар