Галерия “УниАрт” в Нов български университет представи изложбата “Кристо и Жан-Клод / Софтуер“ с експозиция от плакати на проектни рисунки на Кристо и Жан-Клод. По този повод Добромира Терпешева разговаря с доц. Константин Вълчев за това как се е сдобил с колекция от над 40 плаката, подписани от Кристо, и какво го накара да предложи осъществяването на изложбата в университетската галерия.
UniArt Gallery at the New Bulgarian University held the exhibition Christo & Jeanne-Claude / Software featuring posters of project drawings by Christo and Jeanne-Claude. On this occasion, Dobromira Terpesheva spoke with Assoc. Prof. Konstantin Valchev to find out how he got a collection of over 40 posters, signed by Christo, and what prompted him to realize the idea for the exhibition at the university gallery.
Добромира Терпешева е куратор в галерия „УниАрт“. Тя е съкуратор и организатор на изложби като „Кристо и Жан-Клод / Софтуер“, „Неперфектна азвбука“ на Тодор Георгиев и „Неочевидно“ на сдружение „Съпромат“.
С доц. д-р Константин Вълчев разговаря Добромира Терпешева
В галерия „УниАрт” на Нов български университет между октомври и декември 2019 г. можеше да бъде видяна изложбата „Кристо и Жан-Клод / Софтуер” – плакати на проектни рисунки от различни реализирани и все още нереализирани проекти на артистичното дуо Кристо и Жан-Клод. В основата на експозицията е доц. Константин Вълчев, преподавател по стъкло в департамент „Изящни изкуства” на НБУ и инициатор на първото у нас Международно биенале на стъклото. Как доц. Вълчев се е сдобил с колекция от над 40 плаката, подписани от Кристо, и какво го накара да предложи осъществяването на изложбата в университетската галерия – по тези и други въпроси с него разговаря Добромира Терпешева от екипа на УниАрт.
Добромира Терпешева: Всъщност произведенията в „УниАрт” са Ваша лична колекция, но преди да се сдобиете с нея, тя е извървяла интересен път. Как се случи така, че да притежавате повече от 40 плаката на Кристо и Жан-Клод?
Доц. Константин Вълчев: През 1994 г., след няколко обсъждания в Райхстага най-после се знаеше със сигурност, че Кристо и Жан-Клод ще опаковат сградата през 1996 г. В тази връзка през 1995 г. реших да направя изложба на Явашев и Жан-Клод. Бях в Прага, а пък Иво Янаушек [тогава директор на Техническия музей там] познаваше биографията на двамата, знаеше, че Христо има и чешка жилка, така да го наречем, и решихме да направим една по-мащабна изложба именно в Техническия музей в Прага.
По това време още нямаше мобилни телефони, цялата кореспонденция стана по факс. Една вечер писах на Жан-Клод, тя беше човекът, който вършеше цялата административна работа, още на другия ден получих отговор. Те приеха много радушно идеята и казаха, че ще направят изложба в Прага. И при нас пристигна изложба, която се състоеше от около 40 постера, от Берлин, където са били показани преди това. При тяхното пристигане влязох във връзка с братята му в България, а от Съюза на българските художници пристигна човек, който да открие изложбата. Имаше организация и от страна на България.
1995 г. открихме изложбата с плакатите в Техническия музей, продължи около 2 месеца и се писа доста за нея в пресата в Чехия. След края й трябваше да върнем плакатите. Питахме кога и как да го направим, Кристо и Жан-Клод отговориха, че два постера остават като подарък за Техническия музей, така че в колекцията на Техническия музей в Прага те се пазят, а останалите те двамата ми ги подариха. Така се оказах притежател на тази колекция от техни постери.
Д.Т.: Изложбата в Техническия музей е била мащабна, но все пак са отсъствали самите произведения. Както знаем, Кристо и Жан-Клод работят върху site-specific проекти, които излизат извън пространството на музея или галерията. Как се излага тогава тяхната работа, когато няма конкретното произведение, а само документация на творбата и нейни снимки?
К.В.: Вие тук [изложбата „Кристо и Жан-Клод / Софтуер”] сте ги изложили по по-различен начин. Преди във всички изложби извън България, които съм гледал, на видеопроектори се прожектираха филмчета за техните проекти, като се започне от самата подготовка, през изпълнението, включително срещите и убеждаването на хора и институции, за да се изпълнят тези проекти. За осъществяването им те използват стотици метражи характерен плат, така че и за това влизат в контакт с различни фирми и спонсори. Доколкото знам, последните проекти сами си ги финансират.
Д.Т.: А освен интереса на пресата, как публиката прие изложбата?
К.В.: Прага все пак е космополитен град, близо до Германия. И интересът наистина беше много голям. Имаше публикации в специализирани издания и въобще в медиите. Разрешението за опаковането на Райхстага пък превърна изложбата в събитие. Това значеше, че целият германски парламент се е събрал и решил, след като няколко пъти бяха отказвали, че накрая ще се случи този проект и всичко това създаде доста голям интерес. Самото осъществяване на проекта е може би е най-грандиозното начинание в тяхната творческа работа.
Д.Т.: Догодина предстои да бъде опакована и Триумфалната арка в Париж.
К.В.: Да, интересното е това стечение на обстоятелствата, няма нищо режисирано, но тогава направихме изложбата през 1995 г., Кристо и Жан-Клод опаковаха Райхстага през 1996 г. Проектът им датира от 1971 г. Сега “УниАрт” осъществява в Нов български университет тази изложба, в която присъства и проектът за Триумфалната арка от 1962 г. Правим изложбата в 2019 г., а Кристо вече има разрешение да реализира проекта през 2020 г. Тук даже са чакали доста повече, отколкото за други идеи, имало е откази, екологични съображениия, но в крайна сметка всичко е с положителен резултат за този проект. Така че това е едно интересно съвпадение.
Д.Т.: Струва ли Ви се, че начинът, по който говорим за Кристо и изкуството му, се е променил през всички тези години от Райхстага до Триумфалната арка? Говорите ли със студентите за неговото изкуство, каква е тяхната реакция?
К.В.: Тук студентите знаят много малко за него. Не, има и някои, които знаят, разбира се, но са малко, за съжаление. Ние имаме един според мен генетичен проблем на българската нация, че не умеем да си покажем качествата, качествените хора и качествените художници. Не умеем да ги представяме, да поддържаме интерес към тях, това е един сериозен проблем. Не успяваме до ден днешен да създадем качествен подбор на оригиналните работи на класиците тук, в българското изкуство. За разлика от България другите държави, не само европейски, много сериозно и много задълбочено се занимават с тези неща и уважават традициите във визуалното изкуство. Ние все още не го умеем, или още не сме се научили, или още не сме разбрали как и защо трябва да се прави това. Всички знаем как някои могат да критикуват Кристо – не обича да говори български, но е факт, че навсякъде се казва, че неговото потекло е българско, макар че както разбираме, има и чешко. Пък и отдавна той е космополит.
Д.Т.: Има ли голямо значение дали Кристо се счита за български художник, или за художник на света? До каква степен неговият произход е важен? И Вие самият не работите само в България, разделяте времето си между София и Прага.
К.В.: Според мен това не е цел на художника. В крайна сметка аз никога не съм знаел, че ще отида да уча в Чехия, че в Чехия ще остана да живея, че ще имам чешко гражданство, че ще живея и работя там. Кристо е имал по-конкретни намерения, защото в България е имал проблеми да се развие в сферата, в която работи сега – концептуалното изкуство. Имал е желанието и амбицията, пък и както виждаме от архивни материали, които слава богу са се запазили в музея на Академията, той е бил и доста добър студент. Доста качествен, според тогавашните норми, които оттогава досега почти не са се променили. Но той е търсил своето място в изкуството, искал е да постигне други неща.
Няма какво да си спестяваме, той е най-известният български художник, който, за съжаление, и ние самите не знаем дали е българин, или не [смее се]. Просто самите ние не можем да се определим. Когато Кристо направи нещо, цял свят започва да говори за това, а са малко българските художници, за които говори цял свят. Малко са тези, които ги има в почти всички енциклопедии за история на изкуството, а него го има навсякъде и затова, пак повтарям, това е най-известният български художник. Няма нито един музей в България, който да притежава негови работи, който официално да заяви, че има негови творби, да е откупил негови творби. Националната художествена галерия има плакати, но те не са откупени, те са дарени. Това не е уважение към един световноизвестен автор, за когото говорим, че е българин.
Д.Т.: Политическото сякаш винаги преследва изкуството, но ето че Кристо и Жан-Клод успяват да не коментират политическия аспект на работата си и политическата натовареност на произведенията. За да опаковаш Райхстага, извън чистата естетика има и някаква история, има и политическа натовареност.
К.В.: Естествено, че има политическо натрупване, но то не е политизирано. Едно е да има политическо натрупване, и него го има, то не е само политическо, то е и историческо. Райхстагът – това е бивш център на Немската империя, така да го наречем, но Райхстагът и сега е Райхстаг, парламентът на Германия. Това е един друг проблем в България. Тук няма последователност, няма никаква приемственост. Независимо от всичко това е една сграда, която има своята история. Може би, ако това беше в България, досега този Райхстаг вече да не съществува, като например Мавзолея [на Георги Димитров], който унищожихме. Това по-скоро е показно, но в крайна сметка защо сме го направили? Ние не сме се променили кой знае колко оттогава, въпреки че това поколение вече отдавна е минало. Без да навлизаме в подробности за Мавзолея, но там са работили класици на българското изкуство. И просто ей така беше бутнат, без да бяха свалени мозайките, да бяха преместени някъде другаде, всичко се унищожи. За разлика от нас германците не унищожават нищо, всичко оставят и отгоре напластяват нови проекти, защото това е история. Естествено, логиката и смисълът на проекта всеки може да трансформира в себе си и да реши сам. По какъв начин те са избрали да опаковат точно Райхстага, вероятно има политическа страна, но това произведение не е политизирано.
Д.Т.: Така е, а и Кристо и Жан-Клод като че ли винаги са предпочитали да говорят за естетическите качества на своите проекти.
К.В.: Естествено, то за това е визуалното изкуство. Това си е чисто мое съждение, но смятам, че изкуството може да носи оптимизъм, да носи добри емоции, може да носи позитивизъм, това не значи, че не е добро изкуство, но никога не бих помислил, че е добро, ако е конюнктурно и се съобразява със съответната политика, което тук се прави доста често.
Д.Т.: Освен изложбата на Кристо и Жан-Клод, в „УниАрт” беше представена и една твоя творба, част от второто издание на Международното биенале на стъклото. Как се съчетаха двете събития?
К.В.: Съвсем не искам да се поставям на нивото на Кристо. Не искам да бъда първият или вторият след него най-добър художник в България, нямам такива намерения [смее се]. И не е необходимо всички да се опитват да бъдат първи, въпросът е да си вършиш работата и да създаваш това, което мислиш, че е полезно да създаваш, защото изкуството го правиш сам за себе си. Но тук е малко по-различна историята.
Преди няколко години в Прага, в галерия „Докс”, се направи една изложба на двама други световноизвестни художници в областта обаче на стъклото, това са Дейл Чихули, американец, който е велик художник в областта на стъклото, и друг велик художник, но от Европа – Станислав Либенски, който също като Кристо работи в тандем със своята партньорка – Ярослава Брихтова. И докато кураторите на тази изложба, които са мои състуденти, се ровеха в архивите на Либенски и Брихтова, попаднаха на писмо от Чихули до Жан-Клод, в което той пише: „Скъпа Жан-Клод, аз се намирам в Чехословакия и тук се запознах с едни много интересни артисти, които са вече мои приятели“. Оказва се, че всички са се познавали. Исках да разширя програмата на Международното биенале на стъклото и отново от съвпадение се роди тази идея за изложбата в „УниАрт”. Кристо и Жан-Клод са една топкатегория автори, така че не бих искал да ги вкарам в една по-тясна рамка. А иначе Международното биенале на стъклото във второто си издание има участници от 38 държави, над 200 автори.
Д.Т.: Сред всички тези участници има доста установени имена, както и артисти, които тепърва започват. Има среща на опита със свежи нови идеи.
К.В.: Да, това е и посоката, в която искаме да продължим. Затова и МБС протече под мотото „Заедно”, защото след специален подбор млади участници за първи път участват в голям форум на равни начала с известни имена.
Д.Т.: Значи Кристо и изкуството от стъкло влизат в диалог, дори да е непряко.
К.В.: Изкуството е изкуство, без значение с какъв материал се работи. Стъклото е вълшебен материал. А от своя страна концептуалното изкуство има нужда от диалог с другите видове изкуства, за да може художникът да се убеди в това дали е прав, дали не е прав.
