Поклонничества

Из старините на Западна Грузия

Владимир Димитров е гл. ас. доктор към департамент „История на културата“ в НБУ. Защитил е докторат на тема „Стенописното наследство на зографската фамилия Минови“. Научните му интереси са в областта на християнското изкуство и опазването на културното наследство. Член е на Управителния съвет на Българския национален комитет на Международния съвет за опазване на паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС). Редовен автор на сп. „Следва“.

Владимир Димитров

През 2018 г. имах възможност да споделя с читателите на списание „Следва” (бр. 38) едно дълго отлагано желание – да посетя Грузия, паметниците на културата й, да опитам от грузинската храна, а още повече и грузинското вино.
За първи път посетих тази древна кавказка страна през 2016 г. Тогава моето пътуване бе концентрирано по-скоро в източната й част. Преминавайки през централната част, където се намира град Гори, стигнах и до Кутаиси, в чиято околност е манастирът „Гелати” – една от перлите на кавказката архитектура и на средновековната живопис. Именно там завърши и моят пътепис с обещанието, което си дадох, да посетя отново Грузия, но този път паметниците в западната й част – в древната Колхида.

Типичният за Свенетия изглед с Кавказ и кулите на Местия

След кацането ми в Кутаиси, столицата на Имеретия, град, който разгледах при предишното ми пътуване, се отправих към Зугдиди – столицата на Мегрелия (името на провинцията е дублетно и може да бъде наричана Мингрелия), в превод от местния мегрелски език името на града означава „Голям хълм“.
Мегрелия е в центъра на древна Колхида – страната, към която се отправят аргонавтите, за да търсят Златното руно, но покрай всичко сторено от тях успяват да отведат и царската дъщеря – Медея, името на която отново нашумя напоследък, покрай актрисата Снежина Петрова и нейното неповторимо превъплъщение в тази роля, но да оставя театъра за театроведите.

Икона на архангел Михаил
от XI в.

Сребрърна икона на Христос
от XI в.

Сребъна икона на св. Георги от XI в.

Дърворезба върху пюпитър от XI в.

И до днес митът за Златното руно е повод за гордост у всички грузинци, но особено се проявява тя у мегрелците, които винаги подчертават своя древен колхидски произход. По-късно царството е преименувано на Егриси, наричано също и Лазика.

Местия

Жилищна кула в селцето Ушгули

Село Ушгули на фона на величествения Кавказ

Храмът „ламария” край Ушгули

Храмът „Св. Варвара“ между Ушгули и Местия

Паметникът на грузинската азбука

Мегрелия има много разнообразен терен – в нея се намира една от най-големите и плодородни равнини, достигащи до Черно море, а в източната част планините достигат до 2600 м надморска височина. От XV в. историята на Мегрелия е свързана с княжеската фамилия Дадиани и днес край Зугдиди е запазен великолепният фамилен дворец, който след последната си реконструкция наподобява европейските дворци. Днес той е превърнат в музей, в който посетителите могат да видят сравнително точно запазен интериор от средата на XIX в. През 1866 г. Мегрелия става част от Руската империя, малолетният владетел Николай Дадиани запазва княжеската титла и земята, но срещу един милион рубли се отказва от политическата власт над Грузия и заживява постоянно в Санкт Петербург. Участва в Руско-турската война, вследствие на която България се появява отново на географската карта. Князът получава чин „генерал-майор“, а след няколко години името му се спряга за наследник на принудения да абдикира от българския престол княз Александър І Батенберг.
След обиколката на двореца и ботаническата му градина посетих и храма, построен през ХІХ в., за да се приюти част от пояса на св. Богородица. Божията майка лично го изтъкава от камилска вълна. После пояса получава св. ап. Тома, а после се предава по наследство до V в., когато е пренесен в Константинопол от сина на св. Теодосий Велики Аркади (377 – 408), който го поставя във Влахернския храм. Реликвата е била изключително важна и почитана, защото е носена от самата Божия майка, а до нея се е докосвал и Спасителят. С тази реликва са свързани много чудеса, но за тях не е необходимо да разказвам тук. През XI в. дъщерята на византийския аристократ Василий Аргир – Елена – се омъжва за владетеля на Грузия Баграт ІV и пренася част от пояса в новата си родина. След преминаването на царство Картли-Кахетия към Руската империя поясът е дарен на Александър І, но той го връща и строи храм-реликварий за тази светиня. Друга част от пояса се пази в манастира „Ватопед” на Света гора. Именно оттам култът към него се пренася в манастира „Св. Богородица Спелиотиса“ край Мелник, където и до днес в района се отбелязва празникътна св. Зона.
Но да се върна в Грузия! След отдаването на почест на тази реликва (грузинците вярват, че не е пояс, а риза) на св. Богородица се отправих към една напълно непозната за мен област – Сванетия. Тази област се намира в подножието на най-високите части на Кавказ и е на границата с Русия. Поради трудния терен местният народ свани никога не е бил покоряван, нито от монголи, нито от османци и араби. В средата на XIX в. сваните се присъединяват заедно с Мингрелия към Русия, но в началото на XX в. отхвърлят властта на руската администрация и са независими до 1924 г. И след това, в по-голямата част от годината, Сванетия е била недостъпна и местните жители запазват своята самостоятелност. Като всяка изолирана общност сванетите запазват много особености и обичаи на своята култура, но за мен най-важното, което са запазили, са средновековните икони, книги и утвари.
След дълго и нелеко пътуване през красивите и опасни пътища на Сванетия стигнах до главния град – Местия. Той е в подножието на страховития Каваказ, днес е включил в себе си и няколко села, разположен покрай реките – градът е доста дълъг. В него са запазени много от прочутите „свански кули”. Строени, според различни изследователи, между IX и XIII в., тези кули придават още по-голямо величие на неповторимия пейзаж. Кулите са фамилни, високи около 20-30 м, като на ниските етажи са животните, на средното ниво са запасите с продукти за дългата зима или за някоя продължителна обсада, а на най-високите нива живее семейството. Кулите са използвани най-вече за отбрана, тъй като при сваните съществува родово деление и доскоро е съществувало и кръвното отмъщение, затрило от лицето на земята цели фамилии.
В Местия е един от най-интересните музеи, който трябва да бъде посетен от всеки любител на средновековното изкуство. В него се съхраняват безценни образци на иконописта, металната пластика, дърворезбата и книжната миниатюра. Разположен в нова модерна сграда, музеят те връща назад във времето, когато местните владетели са пращали дарове на храмовете в Сванетия, а самите сванети са ги отбранявали и са ги съхранили и до днес. В Сванетия днес пробива път туризмът – природата, минералните води, културните забележителности, възможностите за алпинизъм създават все повече и по-добри условия за съвременния турист, решил да се отправи натам.

Храмът „Св. София“ във византийския Трапезунд (дн. Трабзон)

Стенопис от храма „Св. София“ във византийския Трапезунд (дн. Трабзон)

Стенопис от храма „Св. София“ във византийския Трапезунд (дн. Трабзон)

Графит по фасадата на храма „Св. София“ във византийския Трапезунд (дн. Трабзон)

Византийска базилика, днес джамия, във византийския Трапезунд (дн. Трабзон)

Манастирът „Сумела” край Трапезунд

От Местия, с по-малки превозни средства, които се управляват от неповторими със своята сръчност шофьори, се отправих към едно малко селце – Ушгули. Намиращо се на 2200 м надморска височина, селото е едно от най-високо разположените в Европа. Кулите на Ушгули също са част от световното културно наследство. Днес в селото има около 200 човека, зимата е 6 месеца, а в най-зимните месеци няма връзка дори с близката Местия. В близост до Ушгули е храмът, посветен на Богородица и наричан с езическото си име Ламария; според грузинците това е храмът, изграден на най-голяма надморска височина. След тази съвсем кратка обиколка на Сванетия се отправих към Черноморското крайбрежие, където е разположен Поти. Днес от този древен град, на чийто бряг е акостирал Язон, не са останали много забележителности. Многократно разрушаван, някогашният Фазис, или Фазо, както го наричат европейските търговци (Поти е разположен на един от маршрутите на Пътя на коприната), или Фаз, според османските турци, днес е град с индустриален вид, а някога е бил важно пристанище, съсипано при една от войните с Русия от края на XX в.
След бързата панорамна обиколка на Поти се отправих към морската столица на Грузия – Батуми, главен град на областта Аджария.
В близост до Батуми е крепостта Гонио, която е била център на римските легиони, разположени по Черноморието. В крепостта, която по-късно е владяна от византийци и генуезци, е имало римска баня и хиподрум. През 1547 г. тя е завладяна от турците и става център за търговия с роби, най-вече за столицата на империята Истанбул. След 300 години под управлението на султана Аджария преминава към Руската империя по силата на решенията на Берлинския конгрес. В началото на XX в. Батуми става важно нефтено пристанище благодарение на капиталите на барон Ротшилд и Алфред Нобел.
Днес Батуми е един от най-модерните и богати градове в Грузия. В него на летен отдих идват гражданите на двете държави, владели някога града – Турция и Русия. В града има няколко модерни университета, разположени в още по-модерни сгради; има и няколко много интересни музея – на градския бит, на църковните изкуства и художествена галерия.
След Батуми излязох за ден от Грузия, за да посетя византийския град Трапезунд, или днешния турски Трабзон. Целта на това мое отклонение беше да видя два забележителни обекта – храма „Св. София“ и манастира „Сомела”.
Храмът „Св. София“ е построен в периода 1238-1263 г. от Мануил І Комнин и има прекрасни фрески – уви, днешната власт в Турция е решила да превърне музея отново в джамия и той сега е затворен с цел изграждане на платформа, която да прикрива стенописите в купола по време на молитва. Макар да имах предостатъчно време да наблюдавам и снимам външните стенописи, ми остана едно разочарование от невъзможността да видя стенописите в купола и абсидата. Това разочарование се появи малко след като се оказа, че и скалният манастир в близост до Трабзон – „Сомела”, също е затворен за реставрация и посетителят може да види минимална част от него, при това от голямо разстояние. Ясно е, че ще трябва да отида пак, а и да занимая пак читателите на сп. „Следва“ с тези два безценни обекта на византийското изкуство.

Паметникът на Медея със Златното руно в Кутаиси

Манастирът „Вардзия”

Стенопис на ктиторите в манастира „Вардзия”

Възкресение Христово“ в главния храм (пещера) в манастира „Вардзия”

„Неверието на апостол Тома“ в главния храм на манастира „Вардзия”

Вилата на персийския консул в курорта Боржоми (днес луксозен ресторант)

Тайната вечеря“ в манастира „Заразма”

След разочароващото ми посещение във византийския Трапезунд се върнах обратно в Грузия и посетих известния най-вече с минералната си вода курорт Боржоми. Малкият курортен град разцъфтява, след като генерал-губернаторът на Кавказ си прави там лятната резиденция, и до днес са запазени част от къщите на богатите грузинци, азербайджанци и руснаци, които си строят вили. Днес най-представителната сграда е някогашната резиденция на иранския консул. В града се бутилира и изнася прочутата местна естествено газирана минерална вода, която според съвременните изследвания има чудодейни качества.
Боржоми е разположен в южната част на Грузия, в района Джавахетия, където в Средните векове е било княжество Самцхе-Саатабаго с главен град Ахалцихе, основан през XII в., но разрушен от Тимур през XV в. Днес в областта арменците са повече от грузинците.
На юг от Боржоми, непосредствено да границата с Турция, се намира „Вардзия” – скален манастир, изграден през XII-XIII в. Манастирът винаги е имал важно значение в духовното и културното развитие на региона и на цяла Грузия. Предполага се, че тук е живяла, макар и за кратко, с цялата си свита, грузинската царица Тамара, а едни от преданията твърдят, че е погребана в манастира. Главният обект в храма „Успение Богородично“ е голямата пещера в центъра на комплекса. Според различни предания в манастира са се пазели безценни съкровища, а днес най-голямото съкровище са безценните стенописи от края на XII в.

Храмът в село Калцхи, известен с многобройните си каменни релефи

Релеф в храма на село Калцхи

Отшелническият стълп край селцето Калцхи

Манастирът „Никроцминда”

Стенопис от манастира „Никроцминда”

След посещението във „Вардзия” се отправих към един много по-малък манастир – „Убиса”, разположен на брега на река Дзирула, построен през IX в. от абхазките царе. Манастирският храм е посветен на св. Георги, фреските в него са от XIV в.
След насладата от Палеологовия ренесанс в „Убиса” се отправих към едно познато от многобройните фотографии място – Калцхи.
Калцхийският стълб е монолитен камък с 40 м височина, завършващ с естествена тераса, на която някъде между VI и VIII в. е издигнат малък храм. В предхристиянската епоха мястото е възприемано като символ на бога на плодородието. Някога място за отшелничество, днес това е място, на което се стичат безброй туристи, правещи „съвършени“ снимки… Храмът е посветен на Максим Изповедник, това име е избрал и монахът, който през 90-те години помага за възраждане на поклонничеството в Калцхи.
В региона Рача, на север от Имеретия, близо до град Амбролаури, е храмът „Никроцминда” със стенописи от XVI-XVII век, а фасадата му е с прекрасни орнаменти, изваяни от камък. Напълно заслужено манастирът е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Прекрасната каменна пластика ми напомни, че е време да се отправя и към Армения…
Така приключи моето пътуване до Грузия, която, надявам се, ще успее да се пребори с политическите и икономическите си трудности, за да може да се погрижи още по-добре за многобройното и прекрасно културно наследство, с което е така богата.

Вашият коментар