Авансцена

За децентрализацията, концептуализма и… контекстуализацията Заявяването на Платформа „Артисти за НЕнасилие“

Възкресия Вихърова

Възкресия Вихърова (1957) е един от емблематичните режисьори на българския театър през последните три десетилетия. Доцент и дългогодишна преподавателка в НБУ, където основава Театралния департамент, а по-късно и университетския Театър на голия охлюв. Нейната отдаденост на експеримента все повече се съчетава с интерес към болезнени социални проблеми, като насилието над жени. Със средствата на вербатим театъра изгражда спектакъла „Премълчаното разказано”, разраснал се в Платформа Артисти за НЕнасилие – начинания, които сп. СЛЕДВА подкрепя и представя в поредица от броеве.

На 17 декември 2018 в 18.30 ч. стана официалното заявяване на Платформа „Артисти за НЕнасилие“ – една инициатива на Университетския театър на НБУ по идея на театралния режисьор и педагог Възкресия Вихърова.
Тази инициатива беше замислена отпреди 3 години и непрекъснато търсеше начин как концептуално най-чисто „да се заяви“. A дали концептуализъм е възможен и нужен, когато става дума за силен феномен в контекста на човешкото живеене по принцип – а именно за синдрома Проява на насилие? И докато концептуалистичните атавизми в манифеста на режисьора, както и тези в актуалните псевдо или действително интелектуални театрални практики на страната ни създаваха дискусии около инициативата и бавеха процеса на намиране на най-верния начин за обявяване на платформата, контекстуалните параметри взеха драстично надмощие.
По неофициални статистики убитите жени вследствие на насилнически актове в семейството и обществото за изтичащата календарна година надхвърлиха 28 (неофициална статистика, защото броят им се актуализира всеки ден), а случаите на деца с хирургическа, повече или по малко сериозна намеса с цел заличаване последствията от „ученически уличен или класностаен бой“ надхвърлиха 1600 (статистика почти непроменена за последните поне 5 години). Едно от скорошните убийства на млада жена и едногодишното ѝ дете и опитът за самоубийство на съпруга и бащата извършител предизвика ускоряване на обявяването на инициативата.
Екипът на проекта „ПРЕМЪЛЧАНОТО РАЗКАЗАНО – пътуваща сцена“, част от културния календар на „Пловдив Европейска столица на културата 2019″, взе своето решение и насрочи датата – 17 декември 2018 г.
Събитието се случи на сцената на УТ на НБУ (домакин на проекта), едно място за театър в периферията на столичния град. И за тези, които никога не са били там или които непрекъснато слагат заглавията на този театър в плановете си и после ги отлагат, малко координати: бул. „Монтевидео“ 21. Ако вече сте погледнали картата на града, ви става ясно – най отдалеченият от центъра на столицата театър, няма дотам метролиния, или поне все още няма. Вярно, бързо се стига „по Околовръстното“, но пробвали ли сте го в час пик…? Добавете и метеорологичната картина от 17 декември – заледявания по пътищата след обилен снеговалеж през уикенда, неминуемо забавяне на градското почистване (отдавна не търсим вина), минусови температури и продължаване на валежа…

В залата на Университетския театър група артисти (В. Вихърова, Д. Спасова, Д. Попова, Р. Гевренова, Д. Бошнакова, Я. Грозданова) се опитваха да проверят в каква форма е спектакълът ПРЕМЪЛЧАНОТО РАЗКАЗАНО, documentary fiction, създаден преди три години 1 и дал името на проекта „ПРЕМЪЛЧАНОТО РАЗКАЗАНО – пътуваща сцена“, селекциониран и финансиран от фондация „Пловдив 2019″.
Спектакълът съпътства заявяването на Платформата и е планиран за представяне същата вечер. Спектакълът е труден, защото амбицията на екипа е да го държи на границата на възникване и разпад – концептуален отговор на режисьора за това какво е „документален театър“. По време на спектакъла актрисите не само разказват пред зрителя и на себе си, къде с „вербатим техника“, къде без, историите на три жени прототипи, но и системно нарушават логиката на този разказ с даване предимство на авторефлексиите си по повод тези документални истории. Така пред зрителя се създава един хибриден образ на човек жертва, свидетел или извършител на насилие. Този хибриден образ изразява несъгласието си от проявеното насилие и стига до бунт срещу неизбежността в рамките на един човешки живот да се премине през тази метаморфоза от жертва към насилник и обратно, независимо дали това преминаване се случва хитро елегантно или спонтанно брутално.
Но нека спрем с концептуализирането и отново си припомним контекста: Окловръстното на София, водещо към адрес: НБУ, „Монтевидео“ 21, 17 декември, 18.30 – здрачаване, поледица, минусови температури, неспиращ, макар и намаляващ снеговалеж… Ужасяващи статистики за увеличаване броя на пострадалите у дома, в училище, при тичане в парка…
Кой мисли за театър в такава привечер, още повече кой ти мисли за кауза – само да си някъде на топличко, приютен, приютяващ, държащ в ръка чаша с нещо топло и силно…
Екипът е концептуално разколебан, грешка в контекста, столичният ни живот е силно централизиран а не децентрализиран, въпреки опити и програми на Столичната община.
А дистанцията между държавна театрална структура и независим театър е даже по-голяма от дистанцията център – периферия, поне за нашия град, поне за нашата държава, поне за нашия контекст…
И така очакваме…

1 Сп. СЛЕДВА публикува вариант на текста и режисьорска бележка в бр. 34/2016, с. 64-87.

Решаваме, и 10 души да наброява публиката ни в тази отдалечена заледена вечер – готови сме, а ако е един… трябва пак да сме готови, даже повече.
18:40 – в залата на УТ на НБУ от 120 места има само около 10 незаети стола. Започваме.
По установена традиция режисьорът казва „няколко думи“ за това как Формалната В. Вихърова се е заменила с Документалната В. Вихърова, провокирала е екипа си, цитира няколко писма като обратна връзка от публиката, вече гледала във времето този спектакъл, и дава начало.
Този път режисьорът поиска и „светлина в залата“, докато говори, и какво се оказа – зала пълна със студенти на НБУ, професори в различни направления – психология, политология, културология, колеги „от центъра“, които в годините са се разминавали със спектакъла, или такива, които искат да го видят на сцената, на която е създаден.
В първия момент режисьорът си мисли, ами така, то понеже е вход свободен, но пък кой ли работи с пари за Театъра като Кауза… Режисьорът продължава да си мисли, несигурността е остатък от концептуалното му минало и силен враг на констектуалното му настояще – е, ами то в този студ поне два часа да си на топличко, преди да се отправиш на дългото пътуване Периферия – Център в столичния ни град, дълго пътуване физически и ментално, и даже емоционално.
Заявена е платформата, стартира спектакълът, понаместват се зрителските очаквания – като ракурс към проблема, желание да слушаш определена история или да престанеш да я слушаш, защото, както казва една от актрисите: „Тези наши истории са на границата с „нищослучването“, не можеш да заведеш дело срещу него, не можеш да го изправиш пред съд, но след една такава история Ти никога не си същата“.
Спектакълът е към своя край, не можем да не отбележим, че % от зрителите, много малък, около 3%, не издържа до края, то пък и на кого ли му се слуша как
• едно тяло се покрива със синини,
• как една жена пожелава смъртта на партньора си, макар да е баща на децата й,
• как една лекарка с телбод и тиксо прикрива следите от инцидента, наречен „зачестили напоследък битови злополуки в дома й“,
• как да убедиш детето си, че порезната рана на бузата ти е от стъклото на вратата на банята, а стъклото е цяло, и душ кабината и тя непокътната,
• как дъщеря сритва майка си в болезненото място под колянната капачка и след това стоварва юмруче в главата ѝ само за да не гледа повече така отчайващото ѝ „отсъсътващо присъствие“.
Изброените неща не мога свободно да причисля нито към концептуалното писане на текст за насилие, нито към контекстуалното натрупване на факти. Може би както в античния свят етично и естетично са се сливали в едно или просто са били едно, така и когато театърът обслужва не само себе си, или и още нещо освен себе си, неминуемо се стига отново до това едно цяло като въздействие и като функции.

Та в контекста на този текст, нека конкретизираме концепцията на Платформата „Артисти за НЕнасилие“.
Кратък манифест
• Артисти подкрепят борбата срещу насилието
• Артисти изричат премълчаните истории на хиляди хора, преживели насилие
• Артисти застават редом до жертвите на насилие, до техните семейства, до специализирани държавни и независими институции, за да се изправят заедно в борбата за ненасилие, за да не спираме да говорим без страх, срам и предразсъдъци за това плашещо явление.
учредител на ПЛАТФОРМАТА: УТ на НБУ
Закони за действие:
• Действащ Борд на комисарите – артисти посланици на жертвите
• Изработване на артистичен продукт и придружаващи ги социокултурни инсталации
• Група за Плейбек и Форум театър на рaзположение на платформата за оперативна дейност, свързана с навременна и актуална работа с жертви на насилие и техните семейства Настоящ етап:
Заявяване и Апел за присъединяване и създаване на пилотен списък на Артисти / Посланици:
Всяка група от жертви на: трафик на хора, домашно насилие, сексуален тормоз, насилие в училище, има свой посланик/артист, който месечно дава глас на проблемите в групата, която представлява – онлайн или в различни други инициативи. Обособяване на едногодишна тематична артистична програма на учредителите (Акция „Танцуващи крачета – научи, за да го направим заедно“ – dance battle, посветен на Деня на Розовата фланелка; Спектакъл „Историята Ти (ти) в мен“ – спектакъл за насилието в училище; спектакъл „Една снимка – милион екрани“ за насилие на етническа и верска основа, както и съпътстващи социокултурни дебати, акции и публични събития).
Членство
Кой може да бъде член на Платформата:
• Държавни и недържавни артистични организации – творчески съюзи и организации, театри, филхармонии, фестивали, читалища и др.
• Отделни артистични проекти – независимо от своята продължителност и ситуиране
• Физически лица от всички артистични практики – писатели, художници, филмови и театрални дейци, музикални изпълнители, хореографи и танцьори

Как се става член на Платформата
(членството и отказът от него се извършва на доброволни начала от страна на кандидата)
• По собствена заявка на кандидата, изпратена до Платформата по електронен път на untoldtold2019@gmail. com, subject: Nonviolance
• По отправена от платформата покана
И като финал няколко реакции в публичното пространство – ФБ и мейли, още на сутринта на 18 декември, часове след обявяването на Платформата „Артисти за НЕнасилие“
Много ми се иска да кажа нещо за това, което ми се случи тази вечер в театъра на НБУ. Исках да Ви го кажа, доц. Вихърова, още след спектакъла, но бях някак си в повече разстроена, отколкото е социално приемливо. Даже тази дума „разстроена“ ми се струва несериозна. По-скоро бях раз-блъсната, раз-смачкана, раз-бъркана… Ако се бях сблъскала с Вас тази вечер, щях да Ви кажа, че не е редно, че нямате право и сега щях да съжалявам ужасно за думите си. Добре че не Ви срещнах 🙂 благодаря Ви. Този път не за театралната форма, а за шамарите от думи и… Пък то какво и как ли се говори за премълчаното Ива Стоянова, магистърска програма „Театър и общество“
„Страхотно………. Страхотна…………… Страхотни……………. Започва всекидневно обикновено, за да избухне в кресчендото на травмата, в болката да разкажеш неразказваемото. уникално актьорско присъствие на Диана Спасова, Добриела Попова, Росица, Гевренова, Яна Грозданова – ярките индивидуални солови изпълнения зазвучават в хора на катарзиса. Спектакълът „Премълчано-разказано“ – артът за кауза и промяна. проф. А. Кръстева – политолог Режисьорът трябва да завърши тази страница от дневника си. Как ли ще го направи, кое ще надделее – концептуалният стремеж, водещ към слава и признание с привкус на симпатичен снобизъм, или контекстуалните практики, разтварящи театралността в документа и обричащи на „творческа забрава“?
И за двата избора е нужна подобаваща сила, в полза на „арт за кауза и промяна“ по думите на политолога А. Кръстева.

18 декември 2018 г.

Следва