Михаил Неделчев
Наградата е национална, за постижения в хуманитаристиката и се връчва на конкурсен принцип, ежегодно през ноември – рождения месец на проф. Богдан Богданов. Тя се присъжда на лица, които пресъздават и популяризират идеите, споделяни от професора създател на НБУ. Михаил Неделчев е вторият ѝ носител след поета Борис Христов през 2017 г.
Представяме три от текстовете, прочетени при тържественото връчване на наградата на 5 ноември 2018 г. в Центъра за книгата на НБУ.
Уважаеми г-н Председател на Настоятелството на Нов български университет проф. Славински, уважаеми г-н Ректор проф. Бочков, уважаеми членове на Председателството на Настоятелството, уважаеми ръководители на Университета, на факултети, на департаменти, уважаеми колеги, скъпи г-н Иван Богданов, дами и господа,
За мен е изключителна чест да получа като неин втори носител след миналогодишния пръв носител – големия поет Борис Христов, годишната награда на Нов български университет за хуманитаристика за 2018 г. Основанията ми за днешната ми гордост са поне три.
Преди всичко: името на професор богдан богданов, създателят на нашия университет. Приятел съм с Богдан Богданов от есента на 1963 г. Принадлежахме към една сложно структурирана компания, към една младежка интелектуалска общност, съставена от концентрични кръгове; най-вътрешните – с най-голяма значимост. А в средата бе ядрото – философът и германист Емил Бояджиев, емигрирал после в Западна Германия, киноентусиастът и франкофон Явор Бачев, емигрирал първо в Париж, а след това в Калифорния, и разбира се, Богдан Богданов – блестящият класически филолог. Историята на тази мобилна неформална общност не е разказана, тя е само загатната. Битието ми в нея има огромно значение за интелектуалното ми развитие.
Въпреки близкото ми приятелство с Богдан Богданов, респектът ми към него с годините нарастваше, за да приеме в годините от Нов български университет формата на почтителна дистантност. Не забравях никога, че той е Създателят, че благодарение на него получих в едни сравнително късни години възможността за една пълноценна академична кариера. Направи ми два-три пъти забележка да не му говоря на „Вие“ в публична среда, спорихме много пъти за литературна история и за феномени на българската литература, но респектът бе ненакърнен – особено след като с последните си книги се превърна в един от големите ни философи на съвремието.
Помним колко често говореше проф. Богданов за необходимостта в Нов български университет да се формира стабилна университетска общност – със свой специфичен социален стил, с неформални занимания – извън университетските задължения, със свой отличителен начин на говорене и на общуване дори. Той ту бе скептичен с преценката дали това се случва, ту бе обнадежден. Аз съм сред оптимистите. Нов български университет наистина е различен и със съществуването на такава общност.
И това е второто ми основание за гордост: сега получавам голямата награда за хуманитаристика именно от нея. Получавам я от колеги и приятели, които са оценили толкова високо моите хуманитаристки занимания, с които за мен е толкова важно да общувам ежедневно неформално, да създаваме и обитаваме заедно този остров на европейскостта.
Отново проф. Богданов толкова често говореше, че при формиране на идентичността на човешката личност външно, обществено, общностно и вътрешно, интимно, наистина лично са взаимопроникнати, че толкова често – казано опростено – едното преминава в другото. Беше писал в една от студиите си в книгата „Университетът – особен свят на свобода“, че „силата на университета /…/ е в това, че конструира образа на човешката универсалност срещу отделността на конкретното съществуване в рамките на дадено общество“. Но – ще добавя: при добрия университет това се случва със своя специфика, с една особена красота. Аз съм от тези членове на университетската общност, които с годините напълно се идентифицираха с Нов български университет и с неговата общност, те в голяма степен градят и преизпълват моята идентичност.
И третото основание: получавам награда за хуманитаристика. Навсякъде в университетите по света се говори днес за криза на хуманитаристиката, за отлива на студенти и млади преподаватели и изследователи от нея. И същевременно – виждаме: никога не е съществувало такова многообразие от подходи, научни парадигми, изследователски почерци, жанрови форми на научните изследвания дори, на благородна конвергенция на научно и художествено, каквито имаме в нашето съвремие. Аз неотклонно вярвам в стабилността и значимостта на принадлежащата структурно и ценностно на хуманитаристиката моя любима и желана професия – литературната история, въпреки случилите се през десетилетията абдикации от нея на ценни колеги. И наградата, която днес получавам, укрепва тази моя вяра.
Уважаеми колеги, дами и господа,
позволете ми, в заключение, да изкажа няколко благодарности:
– към колегите от Департамент Нова българистика и от Литературноисторическата школа „Д-р Кръстьо Кръстев“ – за отличното и ползотворно сътрудничество вече близо двадесет и пет години;
– на колегите от Университета – специалисти в толкова различни области на знанието, с които сме имали многообразни форми на общение, на участие в толкова вълнуващи начинания;
– на ръководството на Университета – за неизменната подкрепа; на администрацията и на служителите – за всекидневната помощ;
– на Мария и на Климентина-Мария – за всичко; на разпръснатата ми по света фамилия – за усещането за род и традиция;
– на десетки и десетки съвременни български писатели, дали ми прекрасната възможност да пребивавам идеално в сътворените от тях светове.
БЛАГОДАРЯ!
5 ноември 2018 г., София
(Съвместна публикация с „Литературен вестник“)
