Към университетската култура

По повод новоизлезлите СЛЕДВА #35 и Университетски дневник #20

Морис Фадел

Университетски дневник и Следва са две издания на Нов български университет, които не само имат своята вече немалка история и традиция, но и които показват, че могат да се променят. Неотдавна Университетски дневник смени напълно своята концепция. Той вече не съдържа само текстове за събития в НБУ през изтеклия месец, но всеки брой има своята централна тема – този път (брой 20 на изданието) тя е свързана с годините, в които има седмица – 1917, 1967. Освен това всеки брой има колонка на редактора, Editorial, в която обосновава водещата тема и се обсъждат различни актуални проблеми. Иначе казано – налице е стремеж на изданието (гл. редактор: Христо Чукурлиев) да излезе от новинарския стил и да се обърне към рефлексивността, да не бъде само информация, но и да предизвиква размисъл. Към рефлексивността са насочени не само текстовете, свързани с главната тема, но и репортажите за събития в университета – те не толкова се описват (това не е нужно, тъй като то присъства в сайта), колкото се анализират. Всичко това ме кара да мисля, че е налице търсене на публика, която не е затворена в рамките на НБУ. В новия брой ще срещнем интересни статии на Методи Методиев, Екатерина Михайлова, Антоний Тодоров, Стефания Темелкова, Стефан Стефанов и Венцислав Джамбазов, посветени на различни събития, свързани с годините, завършващи на 7. Да не говорим, че и самият дизайн на изданието бе сменен, неговата визуална концепция сега е друга. Тя (концепцията се реализира от Таня Йорданова) е такава, че позволява доста хармоничното съчетаване на образ и текст, като едното не пречи на другото. Ако до вчера образът е бил илюстрация на текста, днес е обратното – текстът е налице, само за да подчертае образа. Тук обаче не е така.

Нека това звучи патетично, но в Университетски дневник виждам онова, което една съвременна печатна медия трябва да бъде. Ориентирана не към новината (тъй като новините са в мрежата), а към анализа на случващото се.

Следва (главен редактор: Биляна Курташева) има визуален и тематичен модел, към който се придържа, но заедно с това всеки брой реализира собствена идея. В новия брой, в „образната“ част на изданието, дело на Надежда Олег Ляхова, в центъра на вниманието е портрета. Ляхова експериментира с разнообразието, което предлага той, от пропорции между глава и тяло, играе с очите, които ни гледат, както е на корицата отзад, или, които не ни гледат, както е с лицето (при това „разсечено“ наполовина) от корицата. Интересни са портретите на двойки, които се гледат взаимно, без да ни забелязват. Визуалното оформление на списанието го прави в нещо различно от четиво, то става пърформанс, акция, в която сме принудени да участваме. Акция, обърната както към нашето въвличане в представеното (защото, знаем това добре от феноменологията на Мерло-Понти, от Видимото и невидимото, че онова, което гледаме, самото то ни гледа), така и (посредством очите от портретите, които не ни обръщат внимание) към оттласкването ни, на предизвикването на травмата на отхвърлянето. Впрочем, списанието е пълно с портрети не само на хора, но и на сгради.

Портретът, разбира се, е тема в „текстовата част“ на списанието. С него открито се занимава Мария Огойска. На изображението на човешката фигура обръщат внимание текстовете на Ирина Генова и Младост Вълкова, посветени на картината Обрезание Христово или Сретение, дарена на НБУ.

Списанието има ясно обособени части, които обхващат различни изкуства. Споменатите текстове на Огойска, на Ирина Генова и на Младост Вълкова са обърнати към живописта. Архитектурата е засегната в статията на Ана Атанасова за сецесионовия детайл на фасадите на жилищни сгради в София (където са и тези портрети на сгради, за които стана дума по-горе). Към литературата е насочена статията на Иван Сухиванов за мистификациите, лекцията на Евгения Панчева за Шекспировите сонети, както и много интересната статия на Деяна Марчева за взаимодействието между литературата и правото. Към театъра е обърнат текстът на Виолета Дечева за нейния Шекспиров семинар в НБУ, рецензията на Милена Кирова за книгата на Виолета Дечева Между идеологиите и хедонизма, както и откъсите от наградените пиеси в конкурса на НБУ за драматургия.

Постоянно е вниманието на списанието към пътешествието. По този начин Следва показва друга страна на пътешествието, не тази на потребителя, която доминира в „лайф стайл“ изданията. В новият брой ще открием текста на Владимир Димитров за Санторини.

Значително място заема обсъждането на социалния контекст, но не в злободневен смисъл. С тази област са ангажирани текстовете на Михаил Неделчев, Лилия Гурова и Холи Кейс – единственият преводен материал в списанието – жест, който подчертава значимостта на материала, но и отделя списанието от контекста на 90-те, защото тогава обяснимо се обръщаше много внимание на преводите.

Всичко това ме кара да мисля за това, че ако трябва да класифицирам списанието, да определя къде стои то, не бих казал, че Следва постмодерно издание, защото се подчинява на концепция. Не е и модернистко, защото му липсва самозатвореността в естетическото – изданието е ангажирано със социални проблеми, историята играе важна роля в него. По-скоро тук бих видял един нов модернизъм, който като че започва да се утвърждава вече на много места – модернизъм, който осъзнава ограничеността на стария модернизъм, но и се съмнява в социалната адекватност на постмодерната игра.

Накрая бих казал нещо по една модерна тема. Тя е за взаимодействието между медиите, базирани на различни платформи и придържащи се към различни жанрове, Мисля, че в това отношение че медиите на НБУ заслужават внимание. Сайтът на университета информира, Университетски дневник анализира случващото се и слага акценти, докато Следва търси възможно най-широкия рефлексивен контекст. Взаимодействието между медиите намира израз в електронните версии на двете издания – те не са дублиране и копиране на книжния вариант, а нещо, съответстващо на спецификата на интернет като платформа.

И сайтът, и Университетски дневник, и Следва гледат в една и съща посока: университетската култура (неслучайно Следва се нарича списание на университетска култура), т.е., към онова, което университетът излъчва към обществото. Подобно нещо е рядкост у нас. Университетът обикновено се представя чрез отделни свои „части“ – литературата – в литературното списание на съответния факултет, философията – в изданието за философия на философската катедра и т.н. Тук се вижда цялото, наречено „Университет“.

Вашият коментар